Елка Веселинова

Защото обичам предизвикателствата и приключенията; защото има какво да кажа на учители и ученици от далечния континент, както и да се уча от тях; защото ми доставя удоволствие да се уча непрекъснато; защото търся различното; защото … обичам да ми е трудно.

Философията ми за образование е, че хората се учат най-добре чрез опит и споделяне. Идеален шанс да обогатя 20-годишния си опит и да се потопя в свят и култура коренно различни от тези, в които съм живяла 43 години, ми даде програмата за обмен на учители между България и Америка “Fulbright”.

Препятствие Nо 1: Тежки изпити – писмени, устни, интервюта, конкуренция. Преодолявайки препятствието, не мисля, че следват нови, много по-сериозни.

Краят на юли 2007. Летище София. Мъчителна и тъжна раздяла със семейството. Усещането е, че се разделяме завинаги. Сълзи. Много сълзи… Имало ли е по-голямо изпитание в живота ни? Не си спомняме…

Летя към Франкфурт. Всички останаха долу. Под самолета, под облаците. Всички останаха в България. Всички: семейство, родители, приятели. Сама съм…

Приземяване във Франкфурт със закъснение. Тичам, за да не изпусна следващия полет за Вашингтон DC (District of Columbia) и мисъл ми минава през главата: “Ами, ако не успеят да натоварят и двата ми куфара в багажното отделение?” Тези, които ме познават, знаят, че предсказанията ми, за нещастие се сбъдват. И този път не беше изключение. Кацайки във Вашингтон DC, установих, че единият ми куфар се е загубил. Е, здраве да е, нали аз не се загубих. И като типична българка си казвам: “Всяко зло, за добро. Тъкмо няма да се мъча да нося 45 кг товар, останаха 23 кг.” Все пак, подадох оплакване.

Следващите пет дни бяха предвидени за ориентация. Петстотин стипендианти на “Fulbright” събрани на едно място, за да бъдат ориентирани в американската действителност. Говорят ни за сексуален тормоз, насилие, наркотици. Питам се дали съм попаднала на правилното място. Оказва се, че “да”. За първи път се срещам с Роз (Розалин Андронеску, разменният ми партньор) наживо. До момента си бяхме разменили стотици имейли и по-малко снимки. Трябва да запознаем партньора си с образователната система и особеностите в училище в страната, в която ще бъде цяла година. Изведнъж, Роз казва: “Трябва да говоря с теб за дисциплината”. Отговарям й: “Изобщо няма да имаш проблеми – учениците са много интелигентни и възпитани”. Мислех си, че се интересува от дисциплината в Езиковата гимназия във Враца, където отива, а тя отговори: “Но ти ще имаш проблеми”. Казах й уверено: “Ще се справя. Имам 20-годишен опит в различни видове училища и с всички възрасти обучаеми – от детска градина до възрастни". Тя се усмихва…

Вечер, разхождайки се по крайбрежието на река Потомък, си мисля за всички, които останаха в България. Сега разбирам какво означавало “носталгия”.

Последна вечер във Вашингтон DC. Официална гала-вечеря, на която всяка група представя родната си страна. Общо – 24 страни с 500 участници, 200 от които американци. Аз представям България, страната на розите. Сама. Ужас!

Препятствие Nо 2: Никога не ми се е случвало да забавлявам и говоря пред такава огромна аудитория. Но… винаги има първи път. Импровизирам. Най-добрата импровизация е предварително подготвената, а аз съм подготвена. Не се осмелявам да проявя певческия си талант пред 500 души, но пускам оригинален запис на хумористичната народна песен “Седнало е Джоре, дос”, чието съдържание предварително предавам на английски. Слава, Богу, че не съм сложила CD-тата и касетките в онзи куфар, който изчезна. Провървя ми и този път. Докато песента звучи, всички се опитват да тананикат и пляскат ритмично, но неуспешно. Какво знаят те за неравноделните размери в уникалната българска народна музика.

Време е всичките 500 учители от цял свят да се разпръснат из 50-те американски щата. О, чудо! Твоето име е “куфар”! Да, пристигна изгубилият се куфар. Тъкмо навреме! С Роз ще летим за Портланд, Орегон, но по ирония на съдбата, моят полет е 3 часа преди нейния и вместо тя да се прояви като домакин и да ме посрещне на летището, аз и махам от чакалнята за пристигащи и се усмихвам: “Добре дошла”.

Ето, така се озовах в Портланд и в къщата на Роз, където се запознах с двете й дъщери Никол и Лиана и двете котки Белла и Филикс.

Америка. Мислим си, че знаем всичко за нея. Всеки среднообразован българин (аз се надявам, че принадлежа към тази категория) е учил за Америка от различни източници. Може би, дори филмите са достатъчни за някого да започне да мисли, че знае всичко за Америка. Действителността, обаче, се различава от това, което е във филмите и книгите.

Често ме питат какви са първите ми впечатления. Отговарям с една дума: huge (в превод от английски – огромен,-а,-о,-и). Всичко е огромно: сгради, паркове, къщи, коли, магазини. Огромна е и манията им за пазаруване. Важното е да се пазарува! Независимо какво. Най-вече неща, които не ти трябват. Пазаруване, пазаруване, пазаруване…

В Портланд американците са изключително любезни и дружелюбни. Първоначално се стрясках: как е възможно в град с над 500 000 жители всички да познават Роз. Но, когато и към мен напълно непознати се обръщаха със: “Здравей. Как е минал денят ти?”, осъзнах, че любезността и общителността са просто в кръвта им. Всеки ден шофьорът на автобуса, с който пътувам, освен “Приятен ден”, допълва пожеланието си с “Пази се”. Да се пазя?! От кого и от какво? Вечер, прибирайки се късно от училище, винаги ми пожелава “Лека нощ”. Задавам си въпроса: Защо американците в Портланд изглеждат толкова приветливи и щастливи. Може би, защото само едно кратко пътуване ги дели от планината Худ, Тихоокеанския бряг, каскадите и водопадите на река Колумбия, все още действащия вулкан “Света Елена” или бродене из пустинята. Имах щастието да посетя много от живописните природни забележителности в Портланд и околностите. Благодарение на приятелите на Роз, опознавам Америка, за да я обикна. Второто, все още не ми се отдава…

Белла и Филикс се оказаха не само котки с характер, но и поредното изпитание, на което съм подложена.

Белла е невероятно любвеобилна, мързелива и гальовна, но за тоалетните си нужди ползва хавлиени кърпи, които ежедневно трябва да пера. Връщам се 19 години назад и си спомням подобно ежедневно пране, когато децата ми бяха бебета.

Филикс има навика да излиза нощем и не се знае кога ще потропа с лапа на прозореца, за да го пусна вътре. Не спя. Нащрек съм. Ослушвам се за Филикс. Няма го до сутринта, а трябва да излизам за училище. Оставям прозореца отворен, за да може да влезе, когато пожелае. Приготвям му купички с храна и вода, но затварям вратата на стаята, за да не излезе Белла през прозореца. Тя няма опит да броди из гората и, ако се загуби, как ще я намеря. Докато съм на училище се моля да не се случи нещо лошо с Филикс и къщата на Роз при отворен прозорец. Но това не е всичко. Филикс започва да донася в къщата мишки. Повече мъртви, отколкото живи (разбирай “полумъртви”). С ужас успявам да ги изхвърля навън. Съобщавам на Роз, а тя започва да ревнува. Мишките били предназначени за подарък за мен. Филикс много ме харесвал. На нея никога не й носел мишки и тя се чуства пренебрегната. Забавлявате ли се? Това не е краят. Наскоро Филикс ми донесе мишка – повече жива, отколкото мъртва и докато се мъчех да я изхвърля с метлата и лопатата, тя прелетя над метлата и изчезна в… стаята. Стоя на терасата и гледам как Филикс се бори с друга мишка, явно отново предназначена да ми бъде подарена. Крещя истерично на български: “Не мишката вътре! Не мишката вътре!” Минувачи ме поглеждат, вдигат вежди, а аз съм горда, че освен английски, говоря перфектно и български..

Препятствие Nо 3: Заблуждавах се, че изпитите, които положих в България, многобройните ми дипломи и международни специализации са достатъчни за учителската ми дейност в средното училище, в което ще преподавам английски език и литература на 8 клас. Да, но не. Щатът Орегон си има своите закони, според един от които се наложи да премина отново през поредица от тестове и да получа преподавателски лиценз. Не се изненадвате, че преодолях и това препятствие, нали?

Според преподавателския лиценз, който получих, сега съм квалифициран учител в щата Орегон, с лиценз да преподавам 18 учебни предмета. Задълженията ми се сведоха до два – литература и Language Arts. За българския читател ще поясня какво включва Language Arts. Накратко, това е работа по езика – граматика, писане на различни видове есета, разкази, много писане, много уроци, базирани на документални филми от американската история и много, много проекти, за които ще говоря по-късно. Изобщо, от всичко по много. Още по-накратко, продавам краставици на краставичари, т. е. аз, българката, предавам английски на ученици, за които той е родният им език. Представяте ли си американката Розалин Андронеску да предава български език и литература в България? Абсурд!, ще кажете. Даже ви виждам как иронично се усмихвате: “Как пък не! Някаква си американка ще ни учи на родния ни език!” Американците не казаха: “Някаква си българка ще ни учи на родния ни език!” Дори, напротив. Изобщо не се чуствам чужденец. Сама и самотна – да, но не и чужденец. Сигурно, защото тая необятна Америка е конгломерат от представители на цял свят. Групите ми се състоят от 26 – 28 ученика: афро-американци, виетнамци, китайци, корейци, испано-говорящи, руснаци и, разбира се, най-многобройни са американците. Всеки ден имам по 8 часа и преподавам на около 150 ученика от 8 клас.

Учебните часове са с продължителност 50 мин. Междучасия няма. Има кратки интервали от 3 мин., през което време на вратите е ужасна блъсканица. Учениците се местят от една класна стая в друга, тъй като не те, а учителят има класна стая. Почивката за обяд е 30 мин. Възползвах се от предимството да имам собствена класна стая и я направих индивидуална, уникална и различна. Правех разнообразни конфигурации на чиновете, изпълнена с носталгия, окачих плакати със снимки и информация за България и учениците ми от Езикова гимназия. Запълних стените с дидактични материали, изработени от мен самата. Както всяка класна стая, така и в моята разполагах с бяла дъска и екран, компютър, телевизор, видео и DVD плеър, шрайбпроектор, касетофон и CD плеър, микровълнова печка, мивка, гардероб и множество рафтове и шкафове. Известна ви е слабостта ми към PowerPoint презентациите. За целта използвам лаптоп и мултимедиен прожектор, за който предварително се записвам в библиотеката.

Американските ученици трябва да бъдат забавлявани. Непрекъснато. Учебната програма е изключително сериозна и, въпреки че учебните пособия са в изобилие, никога не са достатъчни. Всяка инструкция, всяка информация, се поднася винаги по няколко начина едновременно: устно от учителя, прожектирана на шрайбпроектор и напечатана на отделен лист, който се ксерокопира за всички ученици. Учителят сам прави безброй ксерокопия всеки ден по всеки учебен предмет. Хартията е в изобилие – бяла, зелена, червена (неволно подредих цветовете на знамето ни, за кой ли път, изпълнена с носталгия) … всички цветове на дъгата.

Всеки понеделник учениците получават разпечатани оценките си от предишната седмица и лист с предстоящите седмични задачи, дейности и домашни работи по дни и часове. Освен това, винаги учителят е длъжен да им напомня (отново писмено) какви са задачите и дейностите за следващия ден.

Самостоятелната работа е сведена до абсолютня минимум. Учителят е този, който трябва да ги научи как да разсъждават не като използва готови вече модели, а самият той е модел за подражание. Ето един пример.

Темата е зададена и предварително, в продължение на поне една седмица е извършена подготовка как се пише увод, изложение, заключение; дадени са свързващи думи и изрази; направен е подробен план и са проведени поне 2 часа в компютърната лаборатория за проучване и изследване по темата. Идва моментът, когато заедно ще пишем есето. Наживо пред тях аз също пиша моето есе на шрайбпроектора. Мисля наглас, задрасквам, редактирам. Рисковано, нали? Казах ли вече, че най-добрата импровизация е предварително подготвената? Да, дори това, което задрасквам, старателно съм планувала и отрепетирала. Не можете да си представите колко много, невероятно много работи американският учител. Не мисля, че в България съм работила по-малко от необходимото. Училището винаги е било на първо място, над всичко. Дори и над семейството ми. Дано някога ми простят, че в името на училището и учениците, не съм добрата майка и съпруга. Но сега осъзнавам, че всичко, което съм правила и научила за 20 години е капка в огромното дълбоко море, в което се потопих тук. Само за първите 4 месеца придобих опит, който е многократно по-голям от 20-годишния ми опит в България. Осъзнах защо Роз се усмихна, когато уверено отговорих: “Ще се справя. Имам 20-годишен опит в различни училища.” Да, справям се, просто защото нямам избор. За да не се удавя в морето, в което плувам, задължително е да се справям. Но ще бъда откровена и ще ви кажа, че не са малко дните, в които съм се чуствала напълно обезкуражена и пълен профан. Такива чуства не са ме обземали дори когато бях напълно неопитна през първата ми учителска година. Тук е мястото да отбележа каква невероятна подкрепа получавам от директора г-н Дашиил, помощник директора г-н Голати, ментора ми г-н Уърсли и всички учители в училището. Трябваше да дойда чак в Америка, за да чуя: “Ти си прекрасен учител. Благодарим ти, че си сред нас.”

следва продължение

http://picasaweb.google.com/elka.veselinova64