|
“ЖИВОТ СЪС СПИН”
Не исках да стане така... Стана тъй внезапно, дори не разбрах как! Ходех
по разни купони, където има пиене, дрога, различни хора – нито ги
познаваш кой от къде е, нито пък разбираш защо са се събрали вкупом – да
вършат нещо полезно – не! Те се напиват и не осъзнават какво вършат!
Толкова са малки и наивни!
И аз бях от тях и ето до къде стигнах – безразборен секс, неконтролиране
на желанията си, неосъзнаване на малките и ценни моменти в живота... И
сега съм болна от СПИН.
А за какво ли съжаляваше?
Съжалявам за това, че ще умра по този нелеп начин – от Спин, но СПИН с
главно С. Всеки, които чуе, че съм спинозна, ме отбягва. Чувствам се
излишна, нищожна. Чак сега осъзнах, че животът може да бъде много
по-пълноценен от разхайтения, който водех до сега. Вече нямам приятели и
се замислям дали въобще съм имала. Само родителите ми останаха, а ми е
жал да ги гледам как страдат и изживяват с мене агонията.
Съжалявам за това, че съм много млада, едва на седемнайсет! Какво зная
аз за живота? Нищо! И може би няма да разбера. Какво ще остане след мен?
Защо животът е толкова несправедлив? Защо избра точно мен? Дали ще видя
пак залеза на огненото слънце напролет? Ще мога ли сутрин да отворя
прозореца и да усетя полъха на вятъра още веднъж само за миг? Защото ми
се иска да зърна още веднъж пролетния дъжд, за да се събудя с мисълта,
че всичко се събужда за нов живот , а на мен се дава шанс да се слея с
него, да се преродя.
А сега е есен... Не мога дори да изляза навън, защото никой не иска да
говори с мен, усещам съжаление, но за какво ми е то?! Искам да живея!
Сега през прозореца виждам как листата тихо сълзят, едно по едно
нашепват, че и те скоро ще умрат. Сякаш е вълшебство да ги гледаш как
потрепват, как тацуват гонени от вятъра. Но не ми се иска да ги гледам,
защото ми напомнят за агонията и болката.
А сега, чак сега осъзнавам вината си! Не можа ли да предотвратиш това?
О, да можеше! Можеше да не се втурвам към всичко, което правят
останалите, или поне да се съобразявам с някакви граници! Трябваше да
помисля за себе си! Но вече е късно! Не е късно за онези, които са на
моята възраст и не мислят за себе си, а за компанията или от някакви
други съображения, които и аз не разбирам.
Тя седеше на стола без да изрече нищо повече и дълбоко поглъщаше с
поглед есента!
Цветелина Петрова Цветкова VIII A клас
1-во място от конкурса “Животът със СПИН” ‘04г.
начало |
