|
/есе/
Много често в хода на историята се е случвало обществото да игнорира и
заклейми личността, която има по-различни и нетрадиционни възгледи върху
живота като жертва на лудостта или като аморален дух. Странното обаче е,
че именно тази личност по-късно бива призната като нещо изключително,
брилянтен ум, гений на фона на епохата, в която е живяла. Пословичен
пример е Галилео Галилей, когото църквата определила като еретик въпреки
правотата на твърдението му, че Земята има кълбовидна форма. Този научно
доказан факт бил в разрез с общоприетата тогава представа за божествения
произход на света и схващането, че планетата ни представлява плоскост.
Да вземем за пример и Сократ, който заради задълбоченият си поглед към
човешкото съзнание и метафоричния си език бил обвинен във „въвеждане на
нови богове” и „развращаване на младежта”. Незнанието и ограничеността
на обществото станали причина за смъртната участ на тези велики
личности. Така невежеството и предразсъдъците ни често намират израз в
несъстоятелни обвивения спрямо духовете, настроени антиконформистично и
търсещи правилната страна на нещата. Нежеланието на някои хора да виждат
всичко онова, което другите виждат, гледайки „над” или „отвъд” него не
винаги е белег на прекомерно високо самочувствие и себенадценяване.
Днес благородството и свободата на човешкия дух не се радват на особена
почит, считат се за ценности от минали епохи, за отживелица, която
младото поколение дори не се опитва да разбере. Вчесто да отхвърляме
нечии нестандартни възгледи и да се рисмиваме на идеалите и
добродетелите, към които някой се стреми, би било по-правилно да се
опитаме да разберем човека, решен да следва собствените си принципи и
убеждения. Липсата на личностна позиция и примирението с
несправедливостта и безчестието са присъщи на роба, а не на човека.
Както професор Исак Паси пише за Дон Кихот: ”Дон Кихот е разумен в
безумието, той е безумен в лудостта”, защото усилията на героя да
направи света такъв, какъвто не е, а какъвто той го желае, никога не се
увенчават с успех, но той не се отказва и продължава да крепи истината в
себе си. Защото прагматизмът и меркантилността на неговата епоха не
могат да сломят нестихващия му ентусиазъм, те могат единствено да
разпалят искрата на честолюбието му. Дон Кихот безумно се хвърля във
всяко ново начинание, във всяка битка за справедливост най неотлъчно
следва хуманистичната си нагласа да прави добро. Неговият героизъм се
състои в трагизма му. Въпреки непрестанните си провали героят на
Сервантес се бори за своята кауза и всъщност може би точно това е самото
човешко съществуване. Поели веднъж пътя, който сме избрали, ние
непрестанно се борим с трудностите, които или преодоляваме, или не, но
въпреки всичко продължаваме да живеем. Защото всеки държи своя живот в
ръцете си и всеки сам избира как да го изживее. Въпрос на избор е дали
човек ще се примири с времето и обществената ситуация или ще облече
рицарските доспехи и насочил копие срещу несправедливостта ще се опълчи
на света, колкото и смешен и жалък да изглежда отстрани. Нима е възможно
човек, заемащ позиция на истински благородник да изразява възгледите си
за свободата, любовта и вярата в доброто толкова мъдро, така красиво и
същевременно да бъде луд? А дори и действително де е – какво от това? За
разлика от утопичния материализъм на своето време Дон Кихот е мечтател,
идеалист, живеещ в една илюзия, но тази илюзия е много по-правдоподобна
и истинска от грубата безнравствена действителност. Защото човекът, поел
пътя на духовното извисяване е много по-земен и реален от този, който
поставя живота си в служба на парите и материалната облага.
Сюжетът на „Дон Кихот” винаги ще бъде актуален. Понятието
„донкихотовщина” е санало нарицателно за всяко начинание, предварително
обречено на неуспех, но и за всяко противопоставяне на ограничените
представи за щастието, намиращо израз в материалната осигуреност и
парите, символ на едно принизяване на духа. Тесногръдието на
вещоманиаците винаги ще заклеймява „рицаря на печалния образ” като
„луд”.
Милен Красимиров Методиев – 10Г клас
начало |
